(Не)случайно пътешествие – Меандрите на р. Арда


Пътниково, Воденци, Силен, Тополово, Долни Главанак, Горни Главанак – почти стигнахме! Е, наум се питам защо не спирам да скитам из селата в Източни Родопи през най-горещото време от годината. Климатикът в колата не може да смогне на жегата. Над асфалта се разнася мараня. Возя се на седалката до шофьора и дясната ми ръка вече е придобила кафеникав загар. Не знам колко километра сме пропътували, само знам, че не искам да свършват. Животът е пътуване – за мен в буквален и в преносен смисъл. След поредица планове и техните обрати се оказвам на път за меандрите на река Арда.

Тайничко се моля снимките „с фотошоп“, които съм гледала от мястото да не ми изиграят лоша шега и да не са ми създали нереални очаквания. Казват, че не е хубаво човек да има очаквания, за да не се разочарова. След толкова километри жега и криволичене е някак трудно да не се надяваш, че всички усилия ще си заслужават.

IMG_4874

Един от най-популярните и фотографирани меандри на река Арда е този между селата Маджарово и Бориславци. И аз като един пътешественик искам да разбера с какво омагьосва това място. Къде случайно, къде не, се озовавам на пътя за Маджарово. Минава обяд. Сещам се, че не съм хапнала нищо от снощи. Точно в този момент, в мен се надига лек, но категоричен глад. Мисля си – ще хапнем добре при гостоприемните родопчани и продължаваме към изумителните гледки. Да, ама не!

Малко преди селото минаваме по метален мост. Според GPS-a съвсем скоро ще пристигнем. Задавам най-прекия път, който да ни отведе направо в центъра на Маджарово. Така се оказваме на някакво подобие на път, което се движи покрай реката. Правилото да не се доверяваш на жена за посока, дори тя да е самия навигатор, важи с пълна сила! Тихите ми молитви този „път“ да се окаже само малък участък, се изпаряват като утринна роса. Движим се с около 15-20 км/ч. Вече ми се струва, че пътуваме от цяла вечност. Изминали сме твърде голямо разстояние и нямаме желание да се връщаме обратно по разбитата пътека. По-добре да потърпим още малко и да пристигнем направо в селото.

IMG_4849

Гладът отдавна се изпари, остана надеждата, че меандрите са нещо наистина невероятно! След безброй много изтекли минути и пот, вече сме в заветното Маджарово. Взимаме си по един кроасан с кисело мляко – редовното меню на нашите пътешествия. (Причините за това са най-малко три: 1. В местата, които посещаваме, рядко има нещо за хапване – да не говорим за прясна, сготвена храна, 2. Сготвената също често пъти е със съмнително качество, 3. Кой има толкова време за разточително хранене!?) След леката закуска продължаваме в посока село Бориславци.

Още щом излизаме от Маджарово, въздухът се размърдва. Усеща се едва доловим хлад – нежна ласка за сетивата. Река Арда се разлива пред очите ми. Сините ѝ води пулсират сред опърлените от слънцето треви. Още има и свежа зеленина, която прави гледката още по-жива и хипнотизираща. Усещам как буквално съм залепнала за прозореца. Цветове, форми, плавни извивки, преплитащи се, наслагващи се. Хълмове до хоризонта и вода, която тече между тях.

IMG_4990

Радостни възгласи изпълват въздуха в автомобила. След миг притаяваме дъх и… мълчание. Поглеждаме се. Разбира ме се с поглед. Виждаме уширение на пътя – идеално! Слизаме и вперваме поглед в реката, която прави плавен завой, във формата на подкова, огромна подкова. Сякаш някой великан е стиснал коритото на реката с мощните си ръце и го е завъртял.

– Май си заслужаваше? – споглеждаме се и прихваме да се смеем.
– Не мога да снимам от тук. – казвам аз.
– Ела!

Изкачваме се по рохкава пръст към върха на скала. Преминаваме през камъни, храсти и още пръст. Скалата се издига точно срещу меандъра, сякаш някой нарочно я е поставил там. Извисява се гордо като пазителка. Все едно сме се покатерили на края на света. Само силата на духа и чистата мисъл витае тук. Жегата, напрежението и страхът са някъде долу. Далеч. Те не могат да ни докоснат… Останалото можете да почувствате, когато отидете там!

IMG_4986

IMG_4989

Advertisements

Как се сбъдват мечтите?


Имало едно време едно малко момиче. То се родило в един малък град, в едно малко семейство с големи сърца и големи мечти. Момиченцето растяло с любов, радост и любопитство. Погледът му бил вперен далеч в хоризонта, където го чакал животът. То искало да лети, да открива нови светове и нови хоризонти. За щастие неговите закрилници-родители  му дали най-здравите криле, които да устояват на силните бури. С времето закрилниците се превърнали в съветници, а после и в приятели. Те вече не летели редом до момичето, но всъщност винаги били с него. Tо знаело, че където и да броди, родното гнездо ще бъде там и ще го приюти след всяко падение или дълъг полет.

Момичето усещало кой е неговият път, колкото и ветрове да се опитвали да го отклоняват от него, то рано или късно се връщало към своето призвание. Отнасяло се към него с любов, внимание, грижа – не защото така трябва, а защото така му подсказвало сърцето. Вътрешно то знаело, че ще се роди нещо прекрасно.

Вие вече познавате едно от тези творения – „Пътеписаници“. Един блог създаден от мечти, от копнежи за пътуване, откриване, преоткриване, споделяне, вдъхновение. Виртуален свят на един пътешественик по душа и разказвач по призвание, който обаче отразява реалните трепети, емоции, енергии, спомени, събирани на път. Защо ли? Защото смисълът на всичко е да споделяш. Да предадеш нататък!

Този път ме отведе до момента, в който  нещата, които най-много обичам, се превърнаха в моя професия. Следваща дестинация – Peika.bg. Тя е не просто сайт за (не)обикновени пътешественици – тя е вдъхновение, съветник, приятел за душите, които обичат да скитат, за да открият място, емоция, човек, себе си!

Намерих се и аз (преоткрих се, по-скоро). Полетях към нови хоризонти, които преди ми се струваха или прекалено илюзорни или прекалено далечни. Отправих се към едно от най-големите приключения в живота ми. Пътешествието, наречено – „Мистични разходки из България за (не)обикновени пътешественици“!

Mistichni_razhodki_Front_Cover_8-3

Това е една книга на срещите, на магията, на чудесата по пътя, на хората, на енергиите, на корените, на родното, на България. Тя е моето доказателство, че мечтите се сбъдват! Когато вървиш по своя път, но не с механично крачене, а със сърце, стигаш там, където си се запътил и виждаш отвъд!

Тази книга е споделяне. Събрала е в себе си някои от най-мистичните легенди за приказни места в България, разказани от местните хора. Месеци проучване, пътувания, срещи, разговори, трудности и радости, палитра от емоции, безсънни нощи и много вяра, надежда и любов. За да могат тези „мистични разходки“ да стигнат до вас и вие също да се превърнете в пазители на фолклора, откривателския дух и България!

Разбира се, всичко това не би било възможно, без помощта на хората, които повярваха в едно малко момиче с голямо сърце и големи мечти.

Благодаря на:
Родителите ми, които ме научиха да летя – Надежда и Ивайло Кръстеви.
Моите баба и дядо, които ме въведоха в приказния свят на легендите – Тодорка и Петко Петкови.
Близките, роднините, приятелите, които не спират да вярват в мен и да ме подкрепят – Таня и Стоян, Владимир, Пламен, Йорданка, Теодора, Мария, Таня и Мартин, Галина и Димитър, Моника…
Спътникът ми по време на всички пътешествия в книгата и моя опора – Димитър Момчилов.
Хората, които ме допуснаха до своя свят, разказаха ми най-вълнуващите легенди и ме заведоха на най-мистичните места – Кирил Кирилов, Йото Пацов, отец Николай, Ники Карагьозов, Димитър Димитров, Григор Попов, Анна Велкова, Янислав Тачев, д-р Асен Бодуров, Тоня Георгиева, Веска Тодорова и още много, които срещах по пътя.
Хората, които направиха така, че да държа книгата в ръцете си – Даниела Keтенлиева, Анна Георгиева, екипът на Peika.bg, колегите от NoviniteGroup.
Хората, които присъстваха на един много важен за мен момент – премиерата на „Мистични разходки из България (не)обикновени пътешественици“.
Хората, които  съм срещнала в живота си и са ме направили такава, каквато съм.
Благодаря на всеки мой читател. Вие сте вдъхновение.

Благодаря на медиите, които проявиха интерес към книгата „Мистични разходки из България за (не)обикновени пътешественици“, блогът „Пътеписаници“ и моята скромна личност.
„Пътеводител събира мистичните разходки из България“ – „Хоризонт за вас“, БНР – програма „Хоризонт“

„Две легенди от Дряново в новата книга „Мистични разходки из България“ – DestinationDryanovo.com

Боряна Кръстева за пътуванията, мечтите и магията на България, Uspelite.bg

„Събраха в книга всички тайни и загадъчни места в България“-  „България сутрин“, BulgariaOnAir TV

„Мистичната България на Боряна Кръстева“ – „Време и половина“, БНР – програма „Христо Ботев“

„Как се сбъдват мечтите? – един разговор с Боряна Кръстева“ – Аз и моят успех

„Мистичните места“ на България“ – bTV „Тази събота“

Боряна Кръстева разказва подробности за първата си книга „Мистични разходки из България“ – wness tv

„Мистични разходки за не/обикновени пътешественици“ – LoveYouBulgaria.com

ПЪТУВАЙТЕ, ОБИЧАЙТЕ, ЛЕТЕТЕ,
Боряна 

РАЙското пръскало


Споделям с вас един спомен от лятото, който да внесе малко светлина и топли чувства във вече есенната емоционалност.

Краят на месец юли – горещо като в пъкъла. В това време морето си е истинско мъчение за мен и предпочитам да си спретна двудневно усамотение в планината. Досега не се бях качвала на Райското пръскало и всички мои познати, имали вече тази чест, ми казаха: „О, много път е, да си знаеш!“.  „Колко ли пък да е много?!“ – мисля си аз. Според информацията, която откривам в няколко планинарски форума, маршрутът се изминава за има-няма 4 часа в едната посока. Тъкмо време да поразсъждавам за смисъла на живота.

09:00ч сутринта съм в местността „Паниците“, край Калофер, откъдето започва пътят за Райското пръскало. (Един съвет – водопадът и цялото преживяване наистина са впечатляващи, така че ги споделете със специален човек.) Дълго време отлагах срещата с Пръскалото, но сега знам, че съм избрала точния момент.

Натоварена с раница, която едва закопчавам на тръгване, започвам първото изкачване от маршрута. След 10-ина минути ми става толкова горещо, извод тежестта на раница и големия наклон на пътеката, че си казвам: „Ако е така догоре, много път е!“. Започвам да разбирам какво са имали предвид моите познати.

IMG_5657

Леви-десни, дишай-издишай. Презрамките на раницата опъват яко назад, но гледам да не обръщам внимание. Тъкмо когато си мисля, че мога да изкача поне още три такива баира, трудното свършва. Понасям се по прекрасна равна пътека. Казвам „понасям“, защото след драпането по изморителния наклон, сега имам чувството, че направо летя. Единственото неприятно е слънцето, което не се пести, а щедро размахва огнени езици.

IMG_5642

Преди да изпие силите ми, се шмугвам в прохладна гора. Тук поне не трябва да нося допълнителния товар на жегата. Правя кратки почивки, утолявам жаждата и продължавам. Път ме чака, а ми се иска да стига до обяд, за да разпънем палатката. Сега ще попитате „ние“? Да, нали в началото ви споменах, че това място трябва да се сподели със специален човек!

IMG_5647

Докато предвкусвам бобената чорба, която се моля да ме чака в хижата, стигам до последното изкачване. Но както са казали старите хора: „Споделената радост – двойна радост, споделената мъка – половин мъка!“ Позовавайки се народната мъдрост, вече позабавила ход, вървя към края на пътеката. Казвам си „още малко, още малко“. Излизам от гората и го виждам!

IMG_5666

Оттук изглежда, че водите му се спускат на забавен кадър. На фона на огромните скали, огрени от слънцето, се разлива Райското пръскало! Толкова искам да го гледам, да не откъсвам очи от него, че за миг забравям за товара на гърба си.

– Свали си раницата. Заслужена почивка! – разлива с закачлив глас зад мен, в който прозира искрена радост и усмивка.

IMG_5672

Най-после! Дълго чаках срещата с това Райско пръскало. Следобед ще му се порадвам по-отблизо, а сега е време да навестя хижа Рай и да разпъваме палатка. Оттук до хижата има 5 минутни приятна разходка. Ухае на билки. Горещо е, но съм твърде доволна, за да обръщам внимание на това. Пред хижата е пълно с хора, които се смеят, хапват и се суетят около импровизирания си бивак. Ние си търсим по-специално място, разбирайте по-тихо, защото навалицата около хижата може да се конкурира с тази на Витошка в петък вечер. След 10-минутно спускане в гората, намираме горе-долу равен терен за палатката. Имаме и огнище, че и две чудни дръвчета, между които да опънем хамака – истинска стая 5 звезди!

IMG_5639

12:30 часа. За щастие в хижата има боб, за нещастие – не е най-вкусният, но става да потушим разбунтувалите се стомаси. След обяд жегата натежава още повече. Май е време да пробвам хамака. Докато го правя, „отнасям плувката“. Май пътят си е взел щедра част от силите ми. За сметка на това, следобед съм готова за нови подвизи. Тръгвам към водопада без багаж, само с фотоапарата. Пия вода от чешмата до хижата и поглеждам към Пръскалото. Чудно нещо е водата – живот, енергия, мощ.

IMG_5668

Минавам покрай каменен параклис, който един баща – Петко Илиев от Сопот – строи в памет на своя син Илия. През 2003 г. 24-годишното момче е повлечено от лавина под връх Ботев. Храмът е и в памет на всички туристи и алпинисти, загинали в Централната част на Стара планина. В строежа се включват стотици доброволци. Някои от тях имат сходна съдба като Петко Илиев. Сещам се за филма „Пътят към Сантяго“, в който бащата поема по Сантяго де Компостела, за да извърви пътя, който покойният му син не успява…

Пътеката към водопада е тясна и стръмна. Чувствам, че планината ме приютява в своя олтар. Пред него човек може да се изповяда свободно и да му олекне. Планината не съди, тя само изслушва. Мълчи като мъдрец, който те оставя сам да откриеш отговорите на въпросите, които търсиш.

IMG_5706

Хлад и влага се разнасят във въздуха. Наближавам водния пад, който бучи. Усещам малките водни капки, които полепват по косата и дрехите ми. Вече съм съвсем близо. Заставам до мястото, в което водата със сила се разбива в скалите. Поглеждам нагоре. Сякаш водопада наистина се спуска от самия Рай или поне от място, близо до него.

IMG_5691

Обръщам се към пътя, по който дойдох. Зелените върхове на Балкана се къпят в залязващото слънце. Небето е толкова ясно, че сякаш мога да видя до края на света. Хълмовете се редят един зад друг като върволица. Сърцето на Балкана… тук се убеждавам, че може да има толкова много хубост на едно място, че да не можеш да й се наситиш. Обичам да съзерцавам. Тогава мога да чувам, да усещам, да запомням. Такова място може да се възприеме само с дълго съзерцание, така че разумът да разбере неща, които сърцето вече знае.

IMG_5694

Бавно се спускам надолу към палатката. Връщам се към битието. Мисля си за топъл душ, храна, приготвена на огъня и за звезди. Всъщност те са основната причина да съм тук, да сме тук. Преди време се замислих, че отдавна е съм виждала небето, нощното небе. В града небе няма. Има една черна бездна, надвесена над уморени души. Уморени от работа, от „контакти“, че и от себе си дори. Тук небето е като златна нива. Семенцата й поникват едно по едно и докато се усетя, са обсипали целия небесен купол.

Движа се в тъмното с фенерче в ръка. Търся някой хълм, от който звездите да се виждат още по-ясно. Студен вятър издухва и най-малкия спомен за топлина. Чува се само свистенето покрай ушите ми и хлопките на конете, вързани наблизо. Поглеждам нагоре. Виждам Млечния път, Голямата и Малката мечка, все неща, които ги няма в града… „Струва си!“ – това си мисля, докато се взирам в милиардите златни точици. Всичко, което провокира диалог със самия теб, което те прави по-добър, осъзнат, хармонизиран – за него си струва да дадеш всяко усилие, жертва и цялото си време, тук на земята и отвъд нея.

Храна край огъня
Единение с природата
Небе
Думи
Без думи
…и човек, с когото да ги споделиш…
Струва си!

***

Полезна информация:
Пешеходният маршрут към водопад Райското пръскало започва от местността „Паниците“. Тя се намира на 4 км от Калофер. Там може да оставите автомобила си. След 20-30 мин. вървене ще навлезете в Национален парк „Централен Балкан“. Следва 20-30 мин. ходене през буково-дъбовата гора. По пътя се откриват красиви гледки към резерват „Джендема“ и върховете: Ботев, Равнец, Капаклия, Арманкая и Хайдута. После имате 30 мин. вървене, докато стигнете входа на резерват „Джендема“. Тогава започва по-сериозното изкачване.

Тук ви очаква спускане до речното корито и след това стръмно нанагорнище, докато се изкачите до Малкия купен, зад който се намира водопадът. Тази част може да ви отнеме между 1 ч. и 30 мим. до 1 ч. и 50 мин. След това ще видите водопада в далечината, а до хижа Рай имате само 5 мин.

За да стигнете до самото Райско пръскало, имате още около 20 мин. преход от хижата по маркирана пътека.

Време за изминаване: между 3 часа и 4 часа.
( В моя случай 3 часа и половина с багаж)

8 идеи за разходка в района на Лакатник


Искате идея за уикенда или дори само за един почивен ден? Районът около Лакатник предлага маршрути както за лека разходка, така и за силни усещания. Катерачи, пещерняци, пешеходни туристи – тука наистина има за всеки по нещо.

Селото е разположено в извивките на Искърското дефиле. Изкачите ли се на скалите над него, ще разберете защо Вазов е бил толкова вдъхновен от това място. Съветвам ви да стигнете до Лакатник с влак, за да можете да се насладите на красотите по пътя.

Събрала съм 8 предложения за разходка и интересни преживявания край Лакатник, които да ви измъкнат от зоната ви на комфорт. Приятно прекарване! 

1. Лакатнишките скали

Отвесните стени се спускат по левия склон на Искърското дефиле. От тези 250-метрови гиганти започва пътят на алпинизма в България. Те са любимо място за аматьори и професионални катерачи. По скалите са прокарани множество маршрути с различна степен на трудност, така че да има за всеки по нещо. Лакатнишките скали са предпочитани и от много пещерняци, които се впускат в непроучените земни недра. В едно можете да сте сигурни – тук няма да скучаете. 

47217_650_

2. Алпийски заслон „Орлово гнездо“

Това е малката червена къщичка, която се вижда още от гарата в Лакатник. До нея може да се стигне само по въже. Тя е като емблема на Лакатнишките скали още от 1938 г. Ако не можете да се доберете до нея, може поне да й направите няколко снимки за спомен… или пък да ви мотивира да се запишете на скално катерене;) 

47216_650_

3. Карстов извор „Житолюб“

Две подземни реки се сливат, за да дадат началото на един от най-големите карстови извори в страната. Намира се в подножието на Лакатнишките скали, под пещера Темната дупка. Реките, които го захранват, преминават през водните етажи на пещерата. След това се изливат през тесен сифон в извора, в подножието на скалите. При поройни дъждове през сифона преминават до 1200 литра в секунда.

47218_650_

4. Пещера „Темната дупка“

Пещерата не е облагородена и наистина си е доста „темна“, затова си носете челник или фенерче. Дължината на галериите й достига 5 км, което я нарежда на четвърто място по дължина от пещерите в България. Разположена е на 4 етажа и ако желаете да проникнете в нея, освен осветление, си приготвяте и стабилни обувки. Внимавайте да не цопнете в някое от множеството езера. В близост до Жековото езеро се появява подземна река, която тече по най-долния етаж на пещерната система. Темната дупка е за истински приключенци, търсещи адреналин и пещерни емоции. 

IMG_4289

5. Козарска пещера

Намира се в платото, където река Пробойница се влива в река Искър. Входът й е високо над нивото на реката и е трудно да бъде забелязан от случаен посетител. Маршрутът до нея е стръмен и труден, откъдето идва и името й. Входът на пещерата има обширно предверие. Тя е много малка, а за някогашната й красота напомнят само нападалите по пода кварцови кристали. Има два успоредни прохода, по които се достига до единствената зала. Вляво по посока на ръба на скалния венец може да се мине пълзейки по тясна галерия, която завършва с отвор. От там се открива прекрасна гледка към местността.

6. Ръжишка пещера 

Интересното при нея е, че сталактитите са се образували по свода на пещерата, а не по стените, както е обикновено. Причината са широките пукнатини, които има пещерата. През зимата тя се обитава от прилепи, а археологическите находки са установили, че тук някога са живели хора от желязната епоха.

7. Пропаст „Ямата“ 

Третата по големите пропаст България (-45 м) се намира в махала „Пропаст“ в село Лакатник. Найдобре е да попитате някой местен за точното й местонахождение. В противен случай трудно бихте я открили. Около нея се издигат високи дървета, които да предпазят хора и животни от пропадане в нея. В района гнездят интересни птици – Жълтоклюни или Хайдушки гарги. Ще  е истинско щастие, ако ги чуете или видите, защото се срещат все по-рядко. 

47220_650_

8. Гара Лакатник – с. Миланово – х. Пършевица

Това е най-популярният маршрут, който тръгва от гара Лакатник. Той започва от карстовия извор Житолюб срещу гарата. Пътеката криволичи по Черната стена и извежда на Алпийска поляна, където е изграден заслон и кътове за отдих. По широка алея вдясно се излиза на Черната стена. В горната част на скалата ще видите алпийския заслон Орлово гнездо.

Маршрутът продължава вдясно и стига до паметника на септемврийци. От него продължавате да се движите в северна посока по билото. Преминавате през старите махали Ржища, Прапор, Мъжен дел и Лак и стигате до с. Миланово.

От центъра на селото се тръгва по пътя за Враца. Пътеката на много места пресича серпентините на пътя и минава през гората. Преминава се през м. Корита и се достига м. Каличина бара и х. Пършевица. Време за изминавне: 5 часа.

Чуката на Гидика – какво е това?


Родопите имат свой собствен повик, с който ме призовават отново и отново. Вълшебство ли е, магия ли, самовнушение ли, но върши работа и ето, че отново съм в планината на Орфей.

Този път търся нещо, което рядко попада в туристическите пътеводители или в препоръките на други пътешественици. Става въпрос за Чуката на Гидика.  Според изследователите е тракийско светилище. Най-ранните артефакти са открити от бронзовата и ранно-желязната епоха 1500 г.пр.н.е. Предполага се, че на мястото през 10-11 век е изграден параклис или малък манастир. Ако някой се чуди какво е „чука“, това е камениста, незаселена височина. И така оскъдната информация за мястото стимулира любопитството ми и събрала въпросителни под мишница се насочвам към Източни Родопи.

Отправна точка ми е село Гълъбово, община Баните. Това не е първата ми среща с него, но този път сякаш извивките на хълмовете са по-меки, въздухът по-лек, а небето по-синьо. Чуката на Гидика се намира по пътя за Дяволския мост и както повечето хубави неща в живота, трябва да избягаш от праволинейното и да си малко инат, за да стигнеш до тях.

Преодолявам стълпотворението от хора на главната улица в селото, които развиват усилена търговска дейност и се насочвам към сградата на училището, от която започва пътеката за Дяволския мост. Следвам бяло-червената маркировка. Хората от селото са се погрижили да сложат и указателни табели, така че ще им простим правописните грешки. Признавам си, развеселиха ме.

IMG_0099

Вълшебната песен на птиците, кучешкият лай и звънката мелодия на чанове ме следват почти през целия път. Излизам от селото и виждам как къщите му се редят по скалните тераси на Родопа планина. Като изтъкани килими, разораните ниви се стелят сред зелените хълмове. Прегръдката на планината е много силна. Приласкава ме и сякаш не иска да ме пусне. И аз не искам да се отделям от нея. Топла е почти толкова, колкото допира на любимия човек.

Nooy3gjJ

Стигам и до най-старата къща в Източните Родопи, съхранена в оригиналния й вид от 19-ти век. Неин собственик е бил Гълъб Латев Илъков. Издигната с каменна зидария и укрепена с дървени греди, наречени „кьошеци“, тя устоява на напора на времето. Къщата е заградена с каменен дувар, а покривът е нареден с типичните на района тикли (плоски камъни). Цялата постройка е като естествено продължение на скалния терен.

dkxuR6HR

Спускам се в гората. Пътят ми е пресечен от стадо кози. Катерят се по камъните, прескачат ги, скупчват се една до друга и после се разбягват. Трудно се пасат тези животни и това си е. Поздравяват ме, поклащайки хлопки и ми правят път да продължа напред.

IMG_0120

След 20 минути ходене по пътеката стигам до разклонението за Чуката на Гидика. Оттам навлизам в доста изсъхнала иглолистна гора.

DSfSazjG

През следващите 20 минути това е единственият пейзаж, който виждам. Малко преди финала пътят се изкачва стръмно нагоре, по изпречилия се пред мен хълм. 

Точно когато сте се изморили доволно, трябва да знаете, че сте на метри от финала. Изкачвам се догоре. Малко трудно различавам, че някога тук е имало градеж, постройка или каквото и да е. Сега растителността и отпадъците са превзели мястото.

Усилията до Чуката на Гидика си заслужават най-вече заради гледката, която се открива към един от меандрите на река Арда. Тук рядко ще срещнете други туристи, така че спокойно можете да прекарате повече време, радвайки се на природата.

zmpMU3Yw

Според изследователите, проучвали района, тук е намерено монетно съкровище, състоящо се от 74 сребърни венециански монети и 5 златни хиперперона.  До мястото е поставена дървена маса – някога на нея може и да е имало снимка на монетите, но сега е останала само конструкцията. Поне заставайки пред нея, можете да видите следващото тракийско светилище в района – „Карабурун“.

Събирам сили, защото щом съм стигнала дотук, няма как да не се срещна с Дяволския мост. Очаква ме още около час спускане към река Арда. През това време си мисля как реално не знаем нищо за предците си, за миналото, за нещата, в които са вярвали, които са знаели и практикували. Надявам се, че няма безвъзвратно загубено знание, нали уж във Вселената нищо не може да изчезне, а само да промени формата си. Малко тъжно, малко страшно, но надявам се, не и безнадеждно е това, че дори не можем ясно да си представим какъв е бил светът преди нас. Извикаме ли тази картина в съзнанието си, ще можем да видим и света, в който живеем сега. А дали няма да се окаже, че е един и същ?

MurDIZUn